В дългосрочен план — Джонатан Уайт за това как демокрациите губят вяра в бъдещето

Ако демокрациите желаят да оцелеят и да процъфтяват, те би трябвало да имат вяра в бъдещето. Перспективата за идни по-светли времена – днешните проблеми да могат да бъдат решени на утрешните избори – е една от основните основи на актуалните демократични системи.

Но какво ще стане, в случай че това изказване към този момент не е годно? Ами в случай че, да речем, смятате, че непосредствена рецесия или проблем е толкоз неотложен – климатичните промени да вземем за пример – че обещанието, че нещата ще се оправят в дълготраен проект, към този момент не звучи правилно?

Това е обезпокоителен сюжет, издигнат от Джонатан Уайт в книгата му за това по какъв начин най-напредналите в софтуерно отношение демокрации губят вярата си в бъдещето - създавайки рецесия, която нашата открита демократична политика не може да позволи. Казано по различен метод: може ли демокрацията да оцелее в света, където протестиращи гимназисти споделят „ Не разбирам за какво би трябвало да бъда в учебно заведение, в случай че светът гори “?

В дълготраен проект предлага вълнуващо въпреки и от време на време шеметно нереално историческо прехвръкване на демократичния опит, което демонстрира по какъв начин демократичната народна власт разцъфтява, узрява и в последна сметка се свива посредством метода, по който си показва личното си бъдеще. Демокрацията, написа Уайт, е „ форма, насочена към бъдещето, постоянно по нужда незавършена “. Това, което следва, е, че здравето на една народна власт не се крие в това, което тя мисли за себе си в този момент, а в очакванията, които има за това, което следва.

Индустриализираните демокрации, появили се през 19 век, реализираха доста обилни обществени, стопански и политически напредъци в устрема си да основат по-добро на следващия ден. Политическите партии се появиха, тъй като, с цел да привлекат гласоподаватели, които биха могли да завоюват избори, те трябваше да предложат поредни прокламации, както и краткосрочни обещания. Глобалният финансов потрес, провокиран от Руската гражданска война през 1917 година, тласна мисленето за бъдещето по-дълбоко в политическото схващане. Още преди краха на Уолстрийт през 1929 година се появи нова категория стопански специалисти: пазарният прогнозист.

Примамката на бъдещето доближи оттатък демокрациите. Уайт написа добре за идеологиите на 20-ти век и техните безпределно отлагани утопии. Сталин, Мао и други сътвориха визии за егалитарното бъдеще без труд, което дебнеше от другата страна на всеобщата индустриализация, и ги използваха, с цел да извинят всякакво количество модерна беднотия или репресии. Капитализмът също се радва на визията за запушване на следващия ден: какво друго с изключение на религия в безпределно подобряващото се бъдеще би могло да ни накара да сменяем нашите съвършено изправни смарт телефони, година след година?

Логиката, стояща в основата на безконтролното консуматорство, може в последна сметка да ни ограби на всяко бъдеще, без значение лъскавото, което виси пред очите ни. Така или другояче настояват съперниците на капитализма. За задачите на Уайт истинността на това изказване има по-малко значение от неговия резултат. Като се има поради изменението на климата, възходящото неравноправие, призраците на остаряването, ръководено от AI, влошаващите се пандемии и даже нуклеарното заличаване, кой в действителност има вяра, че утрешният ден ще наподобява като през днешния ден?

Тъй като повече гласоподаватели отиват до урните от всеки път в 2024 година, четири международни авторки — Маргарет Атууд, Адити Митал, Елиф Сафак и Лола Шонейин —  споделят своята позиция за демокрацията, нейната стойност и нейната чупливост.

Гледайте в този момент:

Може ли демокрацията да остане жива при такива условия? Уайт има вяра, че има решения. Коментаторите в Обединеното кралство може да роптаят за нарушената му конституция, хипотетично подведен електорат, институции, които умират и са цялостни със същите остарели лица – само че това не са чак толкоз сериозните проблеми за демокрацията, каквито наподобяват, стига да имаме вяра, че има протича развой на самокорекция. Важно е, споделя Уайт, „ да не изпускаме от взор по-далечните хоризонти, от които зависят прогресивните интервенции “.

Но това не наподобява толкоз съществено решение, колкото акт на отказване. Ако доста от нас към този момент са решили, че тези „ далечни хоризонти “ са изгорели в пламъци, по какъв начин можем да се преструваме, че те още веднъж съществуват? Уайт ни споделя да не губим религия в бъдещето - само че какво ще стане, в случай че просто сме изгубили интерес? Може да не е възнамерявал да направи това, само че Уайт е написал доста плашеща книга.

В дълготраен проект: Бъдещето като политическа концепция от Джонатан Уайт, Profile Books £ 20, 272 страници

Саймън Ингс е създател на „ Инженери на човешките души: Четирима писатели, които трансформираха мозъците на ХХ век “

Присъединете се към нашата онлайн група за книги във Фейсбук на и се абонирайте за нашия подкаст, където и да слушате